Ало, мамо…Забравих!

„Къде си? Каза, че ще дойдеш още преди два часа!“. Репликата сякаш е патент на всеки родител с часовник и принципи, но в случая местата са разменени. Телефонът бе в 10-годишната ми дъщеря, която само час по-рано изпратих на купон за Нова година. Замотах се с 30 минути и вече ми четеше конско. Очаквах столът ми да прилича на гнездо от бенгалски огън, а към пържолата ми да се мъдри главата на едно попово прасе от каучук, което 3-годишно гостенче по-рано беше сбъркало със снакс.
Истината е, че попита с колко шоколад разполагаме, и не се видяхме цяла вечер. Имаше си компания и за нея бях само одушевен фикус, който редовно поливаха с вино. В ежедневен режим обаче ми звънка с казуси, които понякога ме докарват пред микроинфаркт, а друг път просто ми показват колко разтеглива мога да бъда като родител. Ето три от тях.

Да вземем баба за мезе

Дъщеря ми обича да режисира баба си. Тя е скарана тотално с новите технологии и съм я виждала с величествената осанка на стоте ѝ килограма да ходи на пръсти като балерина, с изящно изпънат черпак над главата си.
На котлона къкреше зеле. Детето я снимаше за Tik Tok. За това не се учудих, когато един ден тя призна, че звъняла на баба си с престорен глас. Предложила ѝ работа в голяма верига закусвални. Не знайно защо, като чистачка.
Следващото обаждане по темата не беше много забавно, но ме накара да се запитам коя от двете е по-голямото дете – жената на прага на 60, или добрата актриса на 10. Майка ми хлипаше, разстроена, защото дъщеря ми вдигнала моя телефон и ѝ заявила, че са ме отвлекли.
Вдигнала кръвно. Наложи се да проведа сериозен разговор с детето, в който да му обясня:

- Баба ти може и да не е най-добрата на света, но ти е единствена и не заслужава такива шеги.

- Знаеш, че е малко наивна и доста болна. Не си играй със здравето ѝ.

- Не вдигай личния ми телефон, освен ако аз не съм те помолила.

Глад мори четвъртокласника

„Ало, мамо, можеш ли да ми донесеш нещо за ядене, защото си забравих кутията с храна в стаята? Там сега учат седмокласници и ме е срам да вляза да я взема“.

Мама зарязва работа и хуква към близката пекарна, в която парче домашна баница струва колкото кроасан на „Шанз Елизе“.
Стига със спринт до училището, а на входа ме посреща репликата: „А, ти какво правиш тук? Тя Мария ми даде обяда си от кетъринга, защото го мисли за гаден.“ Какво ти е дала? „Ами, едно кебапче.“ Вземи баницата, с едно кебапче ще озверееш до края на деня, бутам мазно пликче в ръцете ѝ аз.
„Е, не, тя ми даде още картофките си. И десерта.“
Не се гръмнах. Поех въздух и си тръгнах. Не бях опитвала по-вкусна баница.

Отрязан на Свети Валентин

„Ало, мамо…!“, звъни задъхано тя, и докато в главата ми минават пет сценария за криминална колонка, чувам ведрото: „Забравих!“. И щрак-затвори. Бях излязла от напечена оперативка, за да вдигна.

Разсмях се с глас. Така беше и когато звънна на Свети Валентин в трети клас. Бяха се разбрали да се разменят валентинки и дребни подаръци с децата. Беше получила глинено сърце и вече бе успяла да го разбие, във всеки един смисъл. „Да, ама той Краси е най-дребният в класа. Нали знаеш как на снимки винаги изглежда така, все едно подпира бравата на вратата с главата си.Сладък е и не ми се перчи с телефони, но е малък. Казах му, че аз мога да съм му приятелка и ще му намеря друго гадже. Той се разплака и счупи сърцето в стената.“
Алилуя.

Надежда Попова